Значи имахме проблем с хлебарките и аз ходих до един магазин, където знам, че продават каишки против бълхи. Мисля си, че и против хлебарки ще стават. Въпреки спора с продавача поръчах няколко, колкото да пробвам.
Настана вечер, Слави изгрее. Чакам аз на пост да излязат. Излезе една и се юрнах да бягам след нея с каишката да я озаптя. Бяга като пърхот по судоку това хайванче, а аз тракам с педикюр по теракота след него.
Наизлязоха още. Станах разноглед. Всяка втора дума ми беше „юлар“ и то на фалцет. Цяла орда са. За секунди в мен се сбори желанието или да се изявя като полски кино-оператор или като янки с напалм през 60-те.
Като се сетих за напалм се сетих и за лак за коса и запалка. Взех гореспоменатото и почнах да отцепвам района като пърлех наред. Няма да описвам каква миризма и остатъчна болка беше. Видимост нулева.
Като спрях да напалмирам и отворих прозорците да се отмирише и отдими, се огледох за трупове. Ни един!
Само аз бях обезкосмен, на места с мехури. Успокояващото в случая беше, че и мехурите и хлебарките изглеждаха по-красиви с лак за коса. Липсваха по три педи косми от началото на всеки крайник. „Крайник“ казах, а не „член“. Така!
Те се прегрупираха. Хлебарките.
Аз отново хванах каишката и ги изгледах злобно и затърсих онази, дето им е шила байрака и им е турила знака. Добичето беше достигнало полова зрялост и тръбно-сървайвърски нахалитет. Беше голяма колкото… ще покажа с ръце. Е-е-ей толкова!
Запях „It’s now or never“ на Елвис и се засилих към нея. Един метър преди нея свих колена и се пързулнах по пода. Всичко бе умишлено. Сблъсъкът се състоя глава в глава. Веднага преметнах каишката през нея, но не успях да я закопчея. Тя ми зашлеви шамар. Хлебарка-мутант. Беше огромна. Аз я душа с каишката, а тя ме налага с шамари и юмруци в корема.
Ха! Не е познала с кого си има работа. Другите се разтичаха, Вагнер звучеше някак си по детски от някъде, ушите ми бучаха, силите ми заминаваха… с последните от тях успях. Закопчах каишката, триумф на онзи на върха на хранителната пирамида, льо руа солей – се моа!
– Събуди се! Чуваш ли? – този глас толкова познат и толкова не на място в момента.
Светна се лампа. Тялото ми бе заело поза на свастика с обратна посока в леглото. Жена ми се беше надвесила над мен, цялата ѝ коса в лак и единия край на чаршафа вързан на възел на врата ѝ. Другият край, незнайно защо, в ръцете ми.
С цел да опазя мъжкото его ще пропусна какво се случи после.
Но сега с патешко ходене и един пакет носни кърпички клеча нощно време из нас и дебна пак. И ако видя хлебарка я загъвам с кърпичка. Да не настине, докато спи. Че знам ли вече.
