Както винаги и без съмнение, всичко долу описано е истина!
Трябваше да се сменя флаг на кораб, а това си е работа за целия севернокорейски народ. До 2 часа посред нощ се писаха документи, апликации, форми и каквото още се сетите с цел на следващия ден в 8:30 всичко да е представено на ниво подпис или пръстов отпечатък (в зависимост от образованието). Кафета, алкохол и цигари се използваха през целия трудов процес като керосин за джъмбо джета наречен наш офис.
8:30 ч.
Очакват се в нашия офис да пристигнат страните по горните документи. Едната страна е посланикът на една държава, която няма да споменавам, за да не назрее дипломатически скандал. Само ще намекна, че още правят ядрени опити, рушат комунизма като си мислят, че го строят и властта се предава от баща на син, но чрез избори.
Очаквахме да пристигнат двама. Но пристигнаха осем човека. Естествено, документите бяха на масата. Дребни сладки. Бонбони. Сокове. Води. Два стола. Културно. По английски. Трябваше само да подпишат. Но все пак няма как да оставим „високите“ гости прави. Понечих да взема столове от другата стая. Жената на посланика, тя и член на делегацията, тя и грам език не разбираща освен майчиния и на децата си, скочи и ме избута и почна да носи столове.
Аз на чист английски ѝ обясних, да остави това на мен. Повторих. С усмивка. Никакъв ефект – тя мъкнеше столове, усмихваше се и правеше поклони в свободното си време.
След това седнахме и разясних кой къде трябва да постави подпис и печат и кой документ накъде се гледа. Разбираемо, понеже тяхната азбука прилича на мастилен отпечатък от разпилян кус кус и макарони.
Предложихме кафе. Жената на посланика скочи да носи чаши, без да е ориентирана кое къде е. Изоставих обяснението на страните по договорите и скочих да я догоня и да я върна пред очите ми в нашата стая. От цялата работа всички ме гледаха мен странно. Мен?!
Пием кафето, обсъждаме, пушим. И тъкмо почва подписването и поставям показалец къде и… жената на посланика скочи да хвърля пепелниците, че имало угарки. Пак зарязах всичко и тръгнах да я укротявам, като съсках на английски нещо, което во кратце би се превело като „трай, бе жена“.
Не им знам културата, но при нас хич не е прието да си каниш посланици в офиса и жените им да ти слугуват.
Очите ми и без това бяха кръвясали от недоспиването. Тя се кротна. Седна в ъгъла. Спестявам подробности. Всичко се подписа. Отидох в другата стая да си взема един чай. Тъкмо си наливам чая и… клекнах!
Остра болка ми проряза червата. Не можех да се изправя. Нерви, алкохол, кафета, недоспиване…
Шумът и болките от коликите бяха едно към едно. Приклекнал, с чаша чай в ръката, почти на патешко ходене се затътрих към тоалетната. Който имаше очилца си ги побутна в недоумение, а който имаше мъж посланик реши, че сега е времето да събере мръсните чаши от кафето и да ходи да ги мие в банята, където е и тоалетната.
Та значи аз се тътря в пот, притеснения, гърч, а тя препуска с мръсни чаши пред мен. Как я изпреварих не знам. Затворих се вътре. Заключих. Пуснах чешмата за шумоизолация. И… пуснах дявола навън. Светна ми. Отпушиха ми се сетивата. Прогледнах. Чувах. И носа ми…
О!
Миризмата не се търпи! Как ли ще…
Чук.Чук.
– Момент! – помислих, че тази международна дума ще бъде разбрана.
Чук. Чук. И кратко обяснение на техния език, че иска да влезе да мие чашките.
– Момент!!!
Привърших, не питайте как. Спирам чешмата и отключвам. Посрещна ме най-лъчезарната усмивка, която може подобен трол да набави. Направи няколко поклона и зад купчина от чаши се опита да влезе.
Препречих ѝ пътя с целия си ръст и за по убедително законтрих входа с ръце, за да не се шмугне. Все пак след като сте имали разстройство не каните жени на посланици да споделят миризмата секунди след освобождаването.
– Не може да влезеш. Дай ми чашите. После ще ги измием (said in Oxford’s Eglish).
– Чау мау дзъ пин… – дрънча 3 минути през поклони тя да обяснява колко е необходимо да мие чаши.
Радини вълнения.
– Да, но не може сега. Предпочитам да не влизаш (plain English).
– Дзъ пъ нгя пииийн… – продължи тя и вече тотално бях сигурен, че тя различава езиците, колкото аз сунитите от шиите, ако съдя само по обрязването им.
– Ако обещаеш да спрете ядрените опити, те пускам във вмирисаната тоалетна (чист варненски).
– Кянг мян пън съм… – с поклон.
– ОК! – викам ѝ. – Влизай, ама да знаеш, че съм те предупредил, че мирише…
Нямаше как да я спра.
Ми чаши.
Свърши после срещата.
Поклони.
Тя остана последна. Поклони се, ръкува се и благодари.
Идеше ми да въздъхна като Йовков, като ги гледах как се отдалечават.
