Добро утро и казанлъшки понички на всички!
Много съм разсеян напоследък. Правя интервюта за секретарки, но това е друга тема. Сега ще ви разправя за гларуса като птица. Като ошибка на мадър нейчър. Или каквото и да било.
Спирам пред офиса, свалям си панела на касетофона и отивам до един контейнер за боклук, за да хвърля един плик с боклуци. Хвърлям и се качвам в офиса. Отварям вратата, сядам си на бюрото и… гледам – поставил съм плика на бюрото?! А какво съм хвърлил? ПАНЕЛА НА КАСЕТОФОНА!!!
Веднага скочих и се затичах към казана. Колата може да не е първа младост, но касетофонът струва колкото жигули на старо. Няма как – ще се бърка в казана. Там съм. Казанът почти не се вижда от гларуси. Някоя кланица или клиника за липосукции (като в „Боен клуб“) е хвърлила огромно количество органичен отпадък в него и тъпите птици кълват като за световно. Гларусът – vulturis aqua или, както по находчивите съвременници на Нерон биха го кръстили, anus vulgaris, е адски тъпа птица. Евала на бургазлии, че го възпяват и успяват да изкарат кинти, като продават песни на по-сълзливите провинциалисти от затънтената суша. Аз лично не го търпя това животно.
Успях да изпъдя два-три гларуса и се наредих сред тях да бъркам. А то един стуууд. Няма го панела. Запретнах ръкави. Задълбочих се в буквалния смисъл. Няма и няма. Да не са го глътнали? Виждал съм как гларус гълта цяла кифла наведнъж без да дъвче. Огледах ги подозрително. И те ме погледнаха. Бяхме като Щирлиц и курвите в бара. Един дърт екземпляр ме стенографираше мислено, а пък аз мислено споменавах още по-дъртия екземпляр, дето го е измътил. Други кръжаха над главата ми и летейки си грачеха нещо на цигански. Прас и… едно гларусно изпражнение ме гелоса по главата. Разпсувах се още по-злобно и с думата за хладилник на румънски!
Продължих да ровя, хич не ми беше на акъл да пускам тото. Напипах панела!!! Ухилих се злобно, пъклена мисъл. Зъл гений! Издърпах го рязко и… затворих още по-рязко капака на контейнера. Три изрода останаха вътре. Ще ме серете, а? Отдръпнах се. Застанах на десет метра. От мен капеше някаква слуз – кръв, разредена с не знам си какво – и стисках панел за касетофон. Чаках, за да видя кой ще отвори контейнера. Петнайсет минути по-късно продължавам да чакам, вкочанен от студ, но зъл и ухилен. С насрана глава и запретнати ръкави, ослузен като в Мухата III…
Разгеле! Един фризьор от близкия фризьорски салон, с походка на телетъби и прическа а ла Роксет, с найлонов плик в ръце… отвори и… изродите наскачаха отвътре… върху него… крясъци… смесица от гларуски и гейски вопли… cartoon network ряпа да яде… А аз вече квичах от кеф!
Та така за гларусите…
