Всеки уикенд © След 5 • Твоето време, твоите правила представя вдъхновяващите истории на най-големите звезди от родната и световна сцена. Проследяваме пътя на успеха им, моментите на триумф и предизвикателствата, които са преодолели. Тази седмица нашата уикенд героиня е Мария Бакалова.
Някои актьори те карат да се усмихнеш. Други – да се замислиш. А има и такива, които разтварят цялата ти душа. Такива, чието присъствие на екрана не просто пълни сцени, а оставя диря в теб. Мария Бакалова е именно от тях. Не защото идва от България, а защото идва с истина.
Мария е явление. Появи се тихо, почти незабелязано – и в следващия момент целият свят говореше за нея. Но зад тази „внезапна“ слава стои всичко друго, но не и случайност. Стои труд. Стои талант. Стои сърце.
Родена в Бургас през 1996 година, Мария още като дете се влюбва в изкуството. Пее. Свири на флейта. Мечтае. А после мечтата ѝ става цел. Стъпка по стъпка – от Музикалното училище „Панчо Владигеров“ до НАТФИЗ в София, където учи при проф. Иван Добчев, тя превръща детското въображение в дисциплина и занаят. И още тогава започва да личи: това момиче носи нещо различно.
Първите ѝ роли не са бляскави. Те са честни. В „Трансгресия“ например, български филм, непопулярен за масовата публика, тя изнася на гърба си трудна, мълчалива роля, наситена с вътрешно напрежение. И дори тогава, дори в суровите рамки на независимото кино, Бакалова излъчваше онова трудноуловимо „нещо“, което не се учи, то просто е в нея.
Но 2020 година промени всичко.
Да, „Борат 2“ е холивудска сатира. Скандална, провокативна, политическа. Но сред хаоса, сред скечовете и смелите социални послания, на екрана се появява едно младо момиче с неочаквана дълбочина. Тутар Сагдиев, дъщерята на Борат, можеше да е просто карикатура. Но в ръцете на Мария тя се превърна в нещо повече.
Тя направи образ, който едновременно разсмива и разплаква. Вкара човечност в абсурд. И това не остана незабелязано, нито от публиката, нито от критиците. Оскар, Златен глобус, БАФТА, награди на актьорските гилдии – номинациите заваляха. А с тях и признанието: Мария Бакалова вече не беше просто млада надежда. Тя беше новото лице на световното кино.
Но най-впечатляващото не бяха номинациите. Бяха интервютата. Начинът, по който тя говори. Спокойна. Скромна. С акцент, който не се опитва да скрие. С усмивка, която не се преструва.
Мария не отиде в Холивуд, за да се промени. Тя дойде, за да бъде себе си. За да покаже, че е възможно. Да си българка, израснала в Бургас. Да си завършила в София. Да имаш роднини, които не говорят английски. И въпреки това да стоиш на червения килим на „Оскар“-ите, рамо до рамо с великите.
Тя не излъска акцента си. Не изглади ръбовете си. И точно затова всички я запомниха.
След „Борат 2“ Мария можеше да поеме по лесния път: да се впусне в блокбъстъри и комедии. И да, направи го! Но го направи по свой начин. В „Пазителите на Галактиката 3“ озвучи кучето Космо и вдъхна душа на образ, който иначе би бил просто глас. В „The Bubble“ на Джъд Апатоу докосна темата за актьорския живот с ирония и чар.
Но в същото време не забрави къде е коренът ѝ. Върна се в Европа. Играе в „Жените наистина плачат“ – смел, български, женски, социален филм, режисиран от Весела Казакова и Мина Милева. Световната премиера е в Кан, в секцията „Особен поглед“. Мария играе Соня – млада жена, поставена в уязвимост, но носеща твърдост. Филмът е плътен, тъжен, но в него отново проблясва онова нейно излъчване, което превръща болката в поезия.
След това я виждаме в „Убийствена игра“, редом до Амандла Стенбърг и Пийт Дейвидсън – черна комедия, психотрилър, с млада енергия и брилянтен ритъм. После – „The Bubble“ на Джъд Апатоу, пандемична сатира, в която Мария показва, че комедийният ѝ нюх не е случайност.
През 2024 г. отново сме свидетели на нейна метаморфоза – в „Стажантът“, където влиза в ролята на Ивана Тръмп. Един от най-любопитните ѝ избори – американска биографична сатира с политически привкус. Там Бакалова демонстрира как преминаването през образи с реален прототип не ѝ създава страх, а вдъхновение. Ролята ѝ е ярка, пиперлива и многопластова – като самата нея.
Същата година се появява и в „Триумф“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов – отново български филм, отново ангажирана роля – Слава Платникова, силна женска фигура с мистерия около себе си.
А Мария не забравя и сцената. Преди световната слава, тя играе в „Опасни връзки“ на сцената на Пловдивския театър – роли като мадам дьо Турвел и Сесил Воланж. Това е важно, защото онзи, който се е учил да говори пред публика на живо, носи съвсем различен ритъм на тялото и гласа. Това се усеща и днес, когато камерата я фокусира.
Мария е от онези артисти, които не използват изкуството само за забавление. Тя го използва, за да поставя въпроси. Да открехва врати. Да казва: „Виж ме. Аз съм тук. Аз съм от малка страна, но имам голям глас.“
И точно този глас използва и в живота извън киното. Мария не се крие зад слава и прожектори. Излезе открито в подкрепа на ЛГБТ+ общността. Засне видео за „София Прайд“. Заговори за нуждата от толерантност, за свободата да бъдеш себе си.
Тя не прави тези неща, за да трупа точки. Прави ги, защото ги вярва. И защото знае какво е да си различен, да си от периферията, и все пак да намериш пътя към центъра.
Актьорската професия често е фасада. Мария Бакалова я разби. Показа, че талантът няма акцент. Че нежността е сила. Че не е нужно да се огъваш по системата – можеш да я променяш отвътре.
Като фенове я гледаме и се гордеем. Не защото е просто „българка в Холивуд“. А защото е истинска. И защото в нея виждаме част от себе си – онова момиче, което мечтае, пее, играе и не спира да вярва.
Мария, благодарим ти.
Заради куража, с който пое риска.
Заради гласа, с който разчупи стените.
Заради това, че показа какво значи да бъдеш човек на сцената и извън нея.
Василена е завършила „Българска филология“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Обича кучета, японската кухня и източната литература, зелена храна и филмите на Вим Вендерс. Умерена романтичка и отявлен пътешественик.
