В големия град можеш да си поръчаш суши в 10 вечерта (което е едно от нещата, които доста ми липсват), но не можеш да си поръчаш съсед, който да ти донесе кошница с домашни яйца, „щото кокошките много снасят тоя месец, а и ти окоси пред нас миналата седмица“. В столицата има молове, фитнеси и био щандове със свеж босилек (на цена, по-висока от бензина от малък град до столицата). Но едно нещо там трудно се намира – усещането, че живееш, а не просто оцеляваш.
Малкият град може да няма метро, но има пейка пред къщата и баба Иванка, която знае какво си сготвила в четвъртък и дали си щастлива. А когато се освободиш от градската параноя и позволиш на новия ритъм да те завладее, започваш да откриваш едни малки, почти магически удоволствия.
Пчеларството – йогата за ръцете
В столицата хората се успокояват с дишане и йога. В малкия град – с пушилка и рояк. Пчеларството е не някакво си хоби, а тукашната медитация: тиха, жужаща, и леко жилеща, ако не внимаваш. В замяна получаваш златен мед, гордост и много възможности да използваш думата „прашец“ в изречения. А и трудно ще намериш по-добър начин за разговор от: „Знаеш ли, че пчелата лети до 5 км за едно цветче?“.
Пчеларството е нещо като антистрес терапия, но с реални последствия. Вместо да крещиш във възглавница, наблюдаваш внимателно как една малка армия от работнички строи идеално шестоъгълни къщи и събира нектар с дисциплина, за която повечето шефове могат само да мечтаят. Времето около кошера тече различно – тук няма крайни срокове, но има краен сезон. И ако закъснееш с подхранването преди зимата, последствията са по-сериозни от пропусната среща в Zoom.
Много пчелари казват, че това хоби е като медитация, само че с жужене. Учи те на търпение, отговорност и малко смирение. Защото никой не е достатъчно „голямата работа“, когато е облечен в бял костюм с мрежа на лицето и бяга с ръце във въздуха от ядосана пчела. А и нека си признаем: в свят, в който всичко е „виртуално“, няма нищо по-удовлетворяващо от това да отвориш килера и да кажеш: „Това бурканче мед го направихме ние“. Или поне нашите пчелички, но и ние бяхме там.
Нашето мини био „магазинче“, точно зад къщата
В столицата знаех точно в кой ден зареждат свежи подправки в хипстърския био магазин точно до офиса. Даже бях стигнала дотам, че познавах продавачката и тя ми пазеше пакетче от „органик“ джинджифила, когато го имаше.
А сега? В малкия град просто излизам пред къщата. Далече съм от градинар – баба още ме учи на моменти кое е плевел и кое е билка, но магданозът си расте сам, мента има навсякъде, а лимоновата мащерка е новият ми личен фаворит. Не се хваля, но и съседката вече ме е записала в неофициалния „подправкообменен кръг“. Нейната чубрица срещу моите листа от нещо зелено, което, честно казано, не знам какво е, но мирише хубаво.
„Живият Facebook“, но с домашни яйца
Животът в малкия град идва и с още нещо, което е безценно – вниманието. Не онова от социалните мрежи, а живото, реалното, с поглед в очите и торба с домати. Съседите тук не само, че знаят името ти, те са наясно кога се прибираш и дали си добре. Да, понякога всичко това идва в пакет с въпроса „А няма ли да се жените вече?“, но и това е част от чара.
Тук няма нужда да скролваш, достатъчно е да отвориш прозореца. Съседите не само ти махат за „Добро утро“, а понякога ти носят тиква, яйца, бурканче сладко или просто новината, че „някой си“ е отишъл на екскурзия в Египет. Тук хората не минават покрай теб – спират, питат, споделят. Понякога ми е трудно да свикна, че не мога да се размина с някоя баба без да водя три разговора – един за времето, един за доматите и един за това защо съм до толкова късно на работа. Но точно това е чарът – в малкия град хората не те „лайкват“ мълчаливо, те го показват: с тиквеник, с покана за ракия, отправена към „твоето момче“ или просто с въпрос дали си добре, щото не са те виждали от два дни и „да не си болничка, бабе“.
Уютът, който си палиш сам
В София парното идва по невидими тръби, на случаен принцип и със сметка, от която ти се иска да си спал на студено. Не го мислиш, просто се надяваш да не издава странни звуци посред нощ. А тук? Тук топлината си я произвеждаш сам, е почти. С брадва, кибрит и много надежди този път да стане от първия път. Камината не се включва, като завъртиш кранчето. Паленето и е цял ритуал. Малко вестник, съчки, леко духване и малко помощ от „на баба момчето“, както го нарича съседката. Сякаш палиш живот. А когато най-сетне пламне, усещаш нещо по-силно от парно – усещаш гордост.
Топлината е различна, не просто физическа. Тя има мирис на смола, пукот и светлина, която кара стаята да изглежда като кадър от винтидж коледен филм. Котката се разтяга в краката ти като домашен дракон и си мислиш – ето, това го нямаше в апартамента.
Преместването в малкия град не решава всички проблеми… Да, понякога интернетът куца, а до магазина може да има големи дупки в асфалта. Но има неща, които големият град не може да ти даде. Няма безкрайни опашки или задръствания, защото магазинът е на пет минути пеша и познаваш всички, които го държат. Вечерите тук не минават в безкрайно скролване, а в разговори, пукот на дърва и мирис на току-що изпържени картофки на газовия котлон.
Големият град няма тишина като тази, която идва с жуженето на пчелите и спокойствието на залеза. Няма и онази топлина, която идва не само от камината, но и от хората около теб, които те познават не просто по име, а по историите, които споделят.
Анна Аврамова е специалист по комуникационен мениджмънт, продуцентство и креативна индустрия. Управител е на Детски образователен център и преподавател по ментална аритметика. Тя е свободолюбива по природа, но перфекционист в работата си.
