Отдавна сме свикнали да приемаме 24-часовия ден за даденост. Сякаш винаги е било така – сутрин, обед, вечер и нощ, в перфектен ритъм, който ни подрежда живота. Науката обаче ни показва, че това е само моментна снимка от много по-дълга космическа история.
В първите милиарди години след формирането на Земята дните са били значително по-кратки. Някои модели сочат, че тогава планетата се е въртяла толкова бързо, че едно денонощие е можело да трае само няколко часа.
Как се стигна до това забавяне? Отговорът е в най-близкия ни космически съсед – Луната. Когато тя се е образувала след гигантски сблъсък между младата Земя и тяло с размерите на Марс, двете небесни тела започнали една гравитационна игра, която продължава и до днес.
Въртенето на Земята кара океаните да се „издуват“, а тези приливни издутини не са точно под Луната, а леко изместени напред. Така те упражняват гравитационно „дръпване“, което постепенно избутва Луната по-далеч в нейната орбита.
Това отдалечаване е доказан факт. Благодарение на лазерите, които учените насочват от Земята към огледалата, оставени на Луната от астронавтите на мисиите „Аполо“ и съветските луноходи, знаем с изключителна точност, че Луната се отдалечава от нас с около 3,8 сантиметра всяка година. На пръв поглед нищожно, но в рамките на геологичното време то е решаващо.
Резултатът: Земята бавно губи част от своя въртящ момент. Това прави деня ни все по-дълъг – макар и с темпо, което едва ли можем да усетим. Според изчисления на геофизици днешното забавяне е от порядъка на две милисекунди на всеки век. С други думи, ако се върнем назад милиарди години, ще открием, че денят е бил доста по-кратък.
Интересното е, че има и геологични свидетелства за този процес. Вкаменели корали, чийто растеж носи сезонни „пръстени“ подобно на дърветата, подсказват, че преди стотици милиони години годината е имала повече дни – просто защото дните са били по-кратки.
Какво означава всичко това за бъдещето? Забавянето на въртенето ще продължи, денят ще се удължава, а Луната ще отива все по-далеч. Но скоростта е толкова бавна, че няма място за апокалиптични сценарии в обозримо бъдеще.
За нас тези промени са едва доловими, но в космически мащаб те са доказателство, че нищо не е статично. Дори най-познатият ни ритъм – 24-часовият ден, е резултат от дълго и продължаващо взаимодействие между Земята и Луната.
И ако има послание, то е, че Вселената не познава застой. Всичко е в движение. И времето, което ни изглежда толкова стабилно, също се променя.
Икономист по образование и журналист по призвание. Фен на мощните мотори и бързите коли. Работил е в някои от най-големите електронни медии у нас. Слуша рок и не крие, че сред любимите му банди са The Struts, Sonic Youth и Soundgarden.
