Всеки уикенд © След 5 • Твоето време, твоите правила представя вдъхновяващите истории на най-големите звезди от родната и световна сцена. Проследяваме пътя на успеха им, моментите на триумф и предизвикателствата, които са преодолели. Тази седмица нашите уикенд герои са Kiss.
Когато мислиш за рок‑екстраваганца, за сцената, където китарните сола „изстрелват ракети“, огънят изригва от устата на басиста, а музиката не просто звучи, а крещи „тук съм“, веднага се сещаш за Kiss. Банда, истинска легенда, която си присвои пространство, светлина и хаос! И направи всичко това стилно, зашеметяващо, неподвластно на времето.
Това е история за Ню Йорк. За четирима музиканти, които решиха да излязат извън традицията на рок групата и да станат живи комиксови персонажи. Да създадат мит, в който феновете не само слушат музика, а се включват в спектакъл, в емоция, в усещане.
Сега, след смъртта на Ейс Фрели, когато една от оригиналните фигури от грима и шока вече не е между нас, смисълът и тежестта на това, което групата е била и остава, изглежда по-силен от всякога.
Началото не е със сцена, огледала и сценички ефекти. Всичко започва почти незабелязано, от музика, от два гласа, които искат повече шум и повече блясък. По онова време Пол Стенли и Джийн Симънс са още в групата Wicked Lester, но ограничената свобода и желанието да експериментират ги тласкаха напред.
В началото на 1973 г. двамата решават да започнат нещо по‑драматично и по-рисково, да създадат нещо визуално, театрално, с образ и идентичност. В един момент те намират Питър Крис – барабанист, който би могъл да пасне на тази концепция. После се появява Ейс Фрели – китаристът, който ще промени не само звука, но и лицето (буквално) на Kiss.
И на 30 януари 1973 г. се случва първият концерт под името Kiss – с грим, с амбиция, с надежда да не са като всички останали. В този момент не знаят още колко далеч ще стигнат, но усещането е: искаме да бъдем големи, искаме да бъде странно, искаме да бъде запомнено.
Едно от онези неща, които пресъздават „Kiss усещането“, е визуалният спектакъл. Не само китари, не само звук! А грим, персонажности, театралност. Всеки от първоначалните четирима създаде образ: Джийн Симънс – The Demon, Пол Стенли – The Starchil, Ейс Фрели – The Spaceman или Space Ace и Питър Крис – The Catman.
Огън излиза от устата. Платформи се издигат. Шоуто става магия на живо, където звукът пулсира не само музикантски, но визуално и емоционално. Когато слушаш „Rock and Roll All Nite“, сякаш не чуваш песен, ти виждаш взрив, усещаш удар на светлина, усещаш че си част от шоу, което искаш да разкажеш на приятели на следващия ден.
Не всичко обаче е толкова лесно, колкото изглежда написано. Kiss нямат лесен взрив мигновено и феновете трудно ги открива. Началните албуми „Kiss“, „Hotter Than Hell“, „Dressed to Kill“ не довеждат до мигновен комерсиален успех. Ключовият момент идва с „Alive!“ (1975) – концертен албум, където живото изпълнение, шумът, публиката и енергията зазвучават на запис. Албумът става пробивът – с награди, с внимание, с осмисляне, че шоуто на Kiss може да бъде нещо различно, огромно, незабравимо.
Оттам следват „Destroyer“, „Love Gun“, „Dynasty“ и други, в които звукът става по-плътен, продукцията – по-смела, концертите – по-мащабни. Възходът обаче идва и с цена. Вътрешни конфликти, желание за промяна, лични амбиции. Всичко това се усеща. Когато един от създателите започва да чувства, че шоуто е задушаващо, че иска повече контрол, повече свобода, или просто алтернатива… връзките се изпитват.
Питър Крис напуска групата в началото на 80-те. Ейс Фрели също взима решението да се отдръпне за определен период. Състоянието на групата се променя, музиката се променя, но духът им остава, дори когато маските паднат. През 1983 г. Kiss за известно време сваля гримовете си („unmasking era“). Това е период на проверка на идентичността, на риск, на стремеж към друг звук и друга публика
В деня, в който Ейс Фрели почина – 16 октомври 2025 г., светът на рок музиката спря за момент, защото един от онези образи, който създаде грима, пушещата китара и шоковия акт, вече не е между нас. Ейс беше лицето на Spaceman, китарен демон, който правеше сцена небесна и метъл – не само чрез звук, но чрез визуално въображение.
Когато казаха, че „никой не може да замести Ейс Фрели“, това не беше звукозаписен клише. Това беше истина, защото част от магията на Kiss се криеше именно в този китарен звук, в този стил на соло, в тази смесица между извънземен и човешки огън.
Последните му моменти бяха обградени с уважение. Bandmate‑ите Пол Стенли и Джийн Симънс изляха думи като „незаменим рок войник по време на някои от най-формиращите основополагащи глави от живота на групата“. Това е краят на една епоха, но и началото на спомен. Когато феновете пишат в социални медии „RIP Space Ace… благодаря за музиката“, това е признание, че музиката му е била част от живота – ранните години, първите концерти, първите китарни акорди, първите луни след нощта.
Kiss създадоха начин да преживяваш музика като акт на идентичност. Те създадоха Kiss Army – феновете не обикновени „слушатели“, а армия, движение, принадлежност. Те експериментираха с технологии, с театрални ефекти, с визуални решения, с филми, с мърчандайзинг. Не защото искат да са „бизнес“, а защото разбират, че рокът е шоу и шоуто е част от рок музиката.
След много години на концерти, обиколки и шум, групата реши, че ще сложи край на живото турне: тяхното „End of the Road“ турне, което приключи в 2023 година. Но дори след това, те не изчезнаха. Легендата им ще продължи, дори чрез виртуални аватари и дигитални проекти. Kiss планира да продължат да „съществуват“ на сцена чрез дигитални аватари, с шоу от Лас Вегас през 2027 година.
Когато мисля за Kiss, не мисля само за легенди на 70‑те или 80‑те. Мисля за това как един млад фен се влюбва в китарата, в грима, в онази първа сцена, и за това как усещането му остава чак дълго след края на концерта. Сега, когато Ейс Фрели не е повече тук, митът също се променя, но не умира. Той остава в пламенния грим, в стъпките на групата, в музиката, която надхвърли времето.
Kiss е бандата, която не искаше да бъде поредната рок група. Те поискаха да бъдат образ, да бъдат светлина, да бъдат вик в тишината. И го направиха! И ще продължат така още дълго.
Икономист по образование и журналист по призвание. Фен на мощните мотори и бързите коли. Работил е в някои от най-големите електронни медии у нас. Слуша рок и не крие, че сред любимите му банди са The Struts, Sonic Youth и Soundgarden.
