В село Кукарджа, кръстено на гагаузка венерическа болест, която се предава от уста на анус и от майка на дъщеря, живеел Тодор Тавряса. Викали му тавряса, защото веднъж опитал да открадне бронзовата камбана на селото, а тя била голяма, та той паднал от камбанарията заедно с нея и се захлюпил. От ужас се изходил в камбаната.
С течение на времето той почнал да ходи по нужда само в нея. И тя ставала все по тежка. А и да не беше станала, хората пак нямало как да я вдигнат, защото всички зидари от района липсвали. Било по времето на раждането на масонското движение.
– Стига сра там бе, Тоше! – карали му се всички селяни.
– Ще сера, щот съм отворен и тавряс. А вие като сте изостанали ходете си по дупките на двора.
– Халтав си бре, Тодоре.
– Тавряс съм!
– Урсуз си!
– Тавряс съм! И ще ви покажа, че и името на селото ще ви сменя.
Тавряс урсузлията си стегнал бохчата. Минал през камбаната да се изака за последно и тръгнал с питане към Цариград – при султана (тогава този лаф още не бил модерен и тавряса го открил. И лафа и Цариград.) Значи, седи си султанът с везира и няколко гости от Персия и си говорят за жени. А то с такива хареми има много да се говори. Султанът казал:
– Вкарах нова мода на прическите на жените ми долу. Като веждички тънки, но отвесно. Веждица – сълзица…
– Веждица, а? – примлясквали останалите гости.
– Но, много е важно….
В това време влезли стражите и му казали, че някакъв неправоверен идва с молба. Султанът се накривил, че му прекъсват много важната реч за интимна прическа – веждица и казал:
– Кажи бе, селянино неверен, какво?
– Искам да сменим името на селото. Кукарджа звучи мръсно, не е
естетично. Кажете вие, великолепни, какво име бихте избрали?
– ВЕЖДИЦА! – изръмжал султанът и добавил – а сега вън!!!
– Благодаря! – казал Тодор, който от падането на камбаната бил и Тавряс и се оттеглил с поклон.
Пак с питане и до Кукарджа може да се върне Тодор Тавряса. И се върнал. Тичешком отишъл първо при камбаната, да си нагледа авгиевия обор, който сам бил създал, но се подхлъзнал и паднал в камбаната. Селяните били измели човешката тор и били наторили нивите си с нея. Оттогава е и лафът за Златна Добруджа. Преди това се знаела като Скалист Делиорман (Роки Маунтин).
При падането, Тодор си счупил предните зъби и когато отишъл при кмета – той и писар, той и поп, той и партиен секретар – и му казал повелята на султана, кметът не разбрал нищо:
– Как го рече?!
– Шултана кажа, че повече няма да ше кажва Кукарджа… А… Въждица…
– Въждица?
– Нещо такова.
– Султанска воля!
Прас! Това и записал в аналите. Въждица. Но полуграмотният кметопоп я записал Въджица. Ето това е историята за Въджишкия урсузлук на Тодор Тавряса.
