Като бъдещ кръстник, трябваше да мога да водя хоро. А моето хоро се изразява в грациозно газене по мазолите на застаряващи сватбарки, окъпани в духи, с което се пръскат в специални случаи (първото поклонение пред портрета на Брежнев, по случай едноименната кончина).
Настъпената застаряваща сватбарка има странното свойство да си променя лицето до неузнаваемост, да зяпва като за пародонтозно дефиле и да увековечава болката си от това, че си я настъпил, с обърсване на гранясалото си червило по току-що излезлия ти от химическо чистене костюм.
Тази последователност от действия и церемониалното гълчащо префърцунено и сърдито гледане изпод вежди, изрисувани като от майстор на саркофази, през цялата сватба те кара да се замисляш относно танцуването на хоро.
Ще трябва да се научи. Хорото му с хоро.
Читалище „Маяковски“. Качих стъпалата плахо, с изражение на хемороидопритежател пред военна комисия. Видях разписание: „Танцова група – всеки четвъртък от 19:30“. Тук ще ме научат на хоро. Отидох и си платих за едно посещение. Като ограничих диалога максимално, излязох и зачаках четвъртъка.
Мен четвъртъкът не ме плаши. Но танцовата – определено. Дали нямаше да ми се подиграват или просто щяха да ме замерят с камъни заради некадърността ми? Или може би щях да получа доживотен договор за ролята на дърво в детски спектакъл?
Четвъртък. Ден като ден. Свърши. 18:50. Аз там. Надпис на вратата: „Гостуващ репетитор – Хосе Мартинес, Куба“. Това ме учуди, но знам ли? Може и кубинците да са фенове на нашия фолклор и танци.
Съблякох се по моряшка фланелка тип юнашка, 3/4-и шорти и маратонки Ромика. Наредих се най-отзад. Дойде Хосето и някакъв преводач. Представи го и каза, че е прочут танцьор на салса. Е, дано и нашите танци да ги умее. Било група за напреднали. Нямаше връщане. Ще тропам, ако ще и… абе ще тропам.
Подготвят музиката. Казаха коя фигура ще правят. Странно, имаше испанско име. Всички се наредиха. И аз Петко с мъжете. Пуснаха я…
„Суавементе… беса ме… суавементе…“…
Това беше салса?!
Реших да не правя сеир и почнах и аз да повтарям стъпките. Ако бях повърнал върху Хосето или ако си бях събул гащите и бях попитал дали не намират прилика долу с Фидел Кастро като малък, може би нямаше да направя такова впечатление. Всички ме изгледаха с пренебрежение, граничещо с адско такова.
Хосе ги успокои, дойде, усмихна ми се, потупа ме по гърба и ме окуражи с „Вива ла револусион!“, на което му изскърцах „И аз твойта!“. След това обясни, че ще се танцува по двойки. И все едно отиде до склада за стари моми от агенции за запознанства и ми зачисли онази, чиято плът е виждала секс по-рядко, отколкото ХХ век Халеевата комета.
Това беше див родопски трол с трудно откриваеми първични полови белези, ако не броим гърдите. Те бяха огромни. Караха тялото ѝ да се накланя напред и само изпружените назад ръце (по около 35 кг едната) успяваха да я запазят права.
„Суавементе… беса ме… “
Вихърът на танца. За едни вихър, а за мен и глътка въздух би ми свършила работа. Тя ме залепи на себе си като Абтроник на корем, за контактен гел използваше собственото си изпотяване, а за да не се изсуля на земята притискаше главата ми на рамото си. Деколтето ѝ беше с размери на масичка, достатъчна за средно добри бриджори.
„Суавементе… беса ме“.
Стъпките не ме интересуваха. Аз не стъпвах. Но не окрилен, а залепен. За малко ме изпусна. Аз се спънах и забих лице в деколтето ѝ. Чу се едно „шляп“ от мокрото лице в мокрите гърди. После се чу още едно шляп от мократа ѝ ръка в мокрото ми лице.
Хосе спря музиката и дойде да я укроти. Мен ме изкараха изпод столовете за кибици. Отдалечиха ни в различни ъгли, дадоха ни наставления, махаха ни с кърпа в лицето, дадоха ни вода да се нажабурим и да я изплюем в кофа и пак ни върнаха на дансинга. Леко накуцвах, но щях да се науча да танцувам. Четеше се в очите ми.
– И този път без своеволия, младежо – изломоти партньорката ми и отново ме сгъна през кръста.
„Суавементе… беса ме…“
Очите ми кръвясаха. Тя ме стиска. Нямам въздух. Изпълзях из нея, но се подхлъзнах и… шляп. Мокрото ми лице в мокрите ѝ гърди. Шляп! Мокрото ѝ круше в челюстта ми. Отново се сурнах между столовете за кибици.
Минута несвяст и после пак наставления, бърсане с кърпи, жабурене и плюене в кофа. Преди да се прегърнем пак стиснахме ръце. Феър плей.
„Суавементе… беса ме…“
Отново ме смачка с лекотата на сумо борец, мачкащ оригами.
Ще оцелея.
Бях като Матросов пред дулото на картечницата. Ще я изтърпя, но на сватбата хоро ще играя. Имах кауза.
Тя ме върти някак си. Аз я блъскам с юмруци в корема, за да ме пусне. Тя не усеща. Иска да ме омаломощи. Тактик е. Привидно се примирих. Дори изсъсках комплимент за прическата ѝ. Тя отпусна хватката си и ме ритна гальовно в слабините. Причерня ми и се срутих. Падайки… шляп… забих нос в деколтето ѝ. Мокрото.
Тя замахна отново, събрала силата на два вола, но аз се наведох. Телесата, представляващи ръка, изсвистяха над главата ми. После подскочих и ѝ стоварих удар tête-à-tête. Приземих се, падайки на гърба си и не посмях да стана. Тя се олюля и се стовари почти върху ми.
Това „почти“ ми костваше три претъркулвания. Чу се трясък. Теракотата се пукна. Теракотата, която беше под паркета на залата, който се разхвърча на трески.
„Суавементе… беса ме…“
Хосе се разбесня. Всички ме гледаха гневно. И тръгнаха към мен със свити юмруци. Като в клипа на Майкъл Джексън, дето вампирясваха.
Хосе се разпсува. През дума крещеше „кохонес“. Не знам какво означава, но не останах, за да разбера. Кохонес или няма да го кохонес, това не беше въпросът. Петите ми ме удряха в гърба. Една отдалечаваща се мила картинка на моряшка фланелка.
На следващия ден си занесох костюма на химическо чистене. Казах да не се престарават. Сватбата е след седмица. Дано не пускат там „Суавементе… беса ме…“. Явно пак ще го нося и след нея.
