Шествието на хора с различна сексуалност рядко остава незабелязано. То са дъги, шарения и любов, вихреща се по улиците. Повечето хора са против това събитие, други го подкрепят, а има и такива, които просто не се впечатляват от него.
Цветните хора, които искат любовта им да бъде узаконена, стават все повече. Нормалните пък се чудят какъв е този зор. „Като се обичат, да се си обичат по домовете“, казват те и са прави.
Преди броени дни по улиците на София отново премина „София прайд“ шествие. Естествено имаше и контрапарад. От Българската православна църква излязоха с официална позиция против мероприятието, „за да не се допуска духовна и телесна зависимост от греха“ и за да „пазим децата от съблазънта“.
Толерантността на БПЦ явно включва само членовете ѝ, защото помните какви страсти се вихреха преди години в някои родни манастири.
В същото време се проведе „Шествие за защита на традиционното българско християнско семейство“.
Лесбийките, гей мъжете, бисексуалните, трансджендър и интерсекс хората (ЛГБТИ+) винаги са били част от обществото, твърдят от сайта на прайда. Те твърдят, че се борят срещу предразсъдъците и дискриминацията. Според тях има нужда от промяна, която може и трябва да се осъществи с конкретни законови реформи.
Добре. И те са хора, плащат данъци и е редно да имат права. Факт е, че имат такива, равни на тези, който притежават хората с нормална сексуална ориентация, но искат още.
Нагло ли е това или имат основание заради някакви особености?
Да приемем, че аз съм работодател и не искам да наема даден гей човек по причина, която не е свързана с любовния му живот. Да приемем още, че дори не знам, че е гей. Възможно е той да реши, че не съм го взела на работа, защото е гей и вземе, че ме съди. Честно ли е? После аз ще го съдя за клевета и така до края на света…
Честно ли е обаче, ако ЛГБТИ+ влезе в болница, да не може да бъде посетен в последните си минути живот от партньора си, защото не са женени? По закон достъпът е разрешен само на хора от семейството.
Редно ли е ЛГБТИ+ да осиновяват деца или е по-добре децата да останат неосиновени, с риск липсата на любов и подкрепа да ги превърне в престъпници?
Защо, ако набия човек от ромското общество или друго малцинство, ще ми бъдат повдигнати две обвинения. Едно от които ще е за расизъм. Ако обаче причиня същото на някой от „цветните“ хора, защото ме дразни сексуалната му ориентация, това мое деяние не се зачита като дискриминация.
Гей двойките не могат да имат общи банкови сметки, защото не могат да сключват брак. Не могат да взимат медицински решения един за друг и да се наследяват. Не могат да имат родителски права, ако биологичният родител почине.
Нормално ли е да е задължително във филмите да има поне един ЛГБТИ+, един чернокож и друг, почувствал се дискриминиран? Нормално ли е да преименуват имената на книги като „Десет малки негърчета“? Помните, че във Франция бестселърът на Агата Кристи вече е с ново заглавие, а именно „Те бяха десет”.
Нормално ли е чернокож да може да нарече себеподобния „негър“, но бял да няма право да го прави? Нормално ли е да наричаме децата си „то“, за да има право на избор между „тя“ и „той“? По тази логика, за да няма сърдити, защо не се въведе неутрална униформа на децата до 18 г., даже най-добре на всички, без значение от пол и възраст, за да сме равни.
Понякога си мисля, че това е някаква световна конспирация, която цели първо да раздели хората на хиляди парченца и видове религии, цветове, ориентации, политически възгледи и др., след което да махне границите и да заличи всичко постигнато, превръщайки ни в човешка маса, която е свободна да прави всичко, на която вече нищо не и е интересно. Няма ли да загубим творческата си искрица, онази божествена част, която ни прави значими?
Нормално ли е всичко да е нормално и не е ли това нихилизъм и абдикация от търсенето на ред в хаоса? Изобщо трябва ли да има такъв?
Не знам накъде отиваме, но става интересно…
Биляна е кукловод по образование. Интересува се от странни, смешни и понякога тъжни, но важни неща. Сред тях са култура, психология, политика, социология и др. Обича да пее, да чете приказки и да се забавлява. За нея журналистиката е начинът, по който е ангажирана с настоящето.
