Привет, читатели! Намирамe се на снимачната площадка на един нов съвременен филм, наречен „Войни на световете“. Около мен е пълно с хора: режисьорът, гримьорите, сценаристите, озвучители и разбира се, актьорите, а атмосферата е невероятна!
Поканиха ме да наблюдавам заснемането на част от филма. Сцените, на които ще присъствам, се разиграват в различни стаи, в които воюват по два напълно противоположни свята.
Режисьорът Живот и сценаристката Съдба бяха много мили да ме удостоят с това изживяване. Дали филмът ще бъде номиниран за Оскар? Минете през завесата, присъединете се към мен!
И така намираме се в първата стая. Тук „борбата е безмилостно жестока“. Наблюдаваме войната между бедни и богати. Откакто свят светува, тази битка не е спирала. Днес живеем в свят на мутри и мафиоти. Показността на лукс си пари не спира. Тя е ежедневие.
Защо позволяваме на някои хора да имат повече привилегии? Само защото са богати? Ако имаш достатъчно пари, всичко можеш да си купиш. Питам се какво става с тези, които нямат тази възможност, които ежедневно водят своята борба за оцеляване. Отделят всяка пукната стотинка, за да издържат семейството си, за да отгледат децата си… А останалите – материално задоволени от всичко, не си дават сметка през какво минават някои хора, докато те се чудят какво още да си купят.
Богатите винаги са с привилегии. Уреждат се на работа, в училище, в университетите. Имат всичко, от което се нуждаят, а в повечето случаи то им бива „поднесено на тепсия“, защото са „някои“ сред обществото и имат имидж. А тези, които се борят всяка секунда, за да постигнат мечтите си с пот на челото и безброй много „потрошени нерви“?
Но, знаете ли, „богатите също плачат“… Защото повечето от тях не са почувствали истинска любов, приятелство, загриженост. Не са имали детство, изпълнено с игри и внимание от родителите им. Не разбират истинската същност на живота. Освен това, в повечето случаи, те остават сами с парите си, които не могат да им дадат нищо друго освен лукс.
А какво е луксът в наши дни? За едни е материалното задоволяване, за други – съвсем простички неща. Много от богатите са безсърдечни, те много рядко помагат на хора в нужда. Докато бедният (с известни изключения, разбира се) би дал и последния си къшей хляб, за да подаде ръка на някого, защото перфектно знае какво е да нямаш.
Войната между бедни и богати ще бъде вечна. Защото „парите развалят човека“, а днес е пълно с „разядени души“ – без надежда да претърпят катарзис. Кой ли печели в тази битка? Бедните или богатите? Поуката е да сме истински, парите са просто придружител в живота.
Нека се отправим към следващата стая! Тук воюват родители и деца. Но защо? Не трябва ли те да бъдат в хармония? Каква е тази вражда помежду им? На родителите днес им е много трудно да възпитават и отгледат децата си. Модерното време ги лиши от морални ценности, уважение, загриженост. Не се вслушват в съветите на родителите си и започват да се занимават с глупости.
Наркотици и алкохол още от ранна възраст. Също така има и много случаи на избягали деца от вкъщи, оправдаващи се, че родителите им не ги разбират.
Но за това понякога възпитателите също имат вина. Разглезват децата си от малки, не им обръщат достатъчно внимание или им оказват само материална подкрепа. Младите трябва да се научат да уважават по-старите от тях, да ги обичат. Те са нашето семейство и бива да оценяваме жертвите, които правят за нас, а не да воюваме с тях.
И така бавно, но славно да вдигнем завесата на третата стая. Войната тук се води между управляващите и народа. Също една битка от много поколения наред.
Мислите ли, че някога ще заживеят в хармония тези две притивоположности? Народът се оплаква от проблеми и много неща не му харесват, но защо не прави нищо по въпроса? Води тиха битка с „тези горе“ и всеки ден „плаче“ за оправяне на ситуацията. Когато дойде време за избори обаче, не гласува, защото е убеден, че неговият глас не е важен и така отново оставаме в ръцете на тези, които „плюем“.
Е, разбира се, има моменти, в които решава да вдигне ръка и да говори , но те са доста малко и за кратко… Забравяме, че с желание можем да постигнем всичко. Достатъчно е народът да се „събуди“ и да не се предава. Да отстоява правата си и да не позволява на „големите“ да го мачкат. Вярно е, че днешните ни управници са погубени от лакомия, но за това трябва да се „поставят на мястото им“. Не всеки може и заслужава правото да бъде глава на една държава…
Влизаме в стая номер 4. Тук се „бият“ старото и новото, глобалното и регионалното. В ситуацията на глобалност, в която се намираме, днес е доста трудно да запазим културната си идентичност.
Битката се води на два сценария – между „джихад и мак-света“ (виж Бенджамин Барбър, Джихад и Мак-свят. Предизвикателството на тероризма към демокрацията, превод Константин Янакиев, Издателска къща КХ, София, 2008). Всички се опитваме да приличаме на някой друг. Модерното и старото са в постоянна битка.
Ние, младите, искаме да живеем по новия модел, но старите не могат да приемат това. Заобиколени сме от нова техника, а технологиите се развиват изключително бързо. Животът тече с пълна сила и динамика. Ежедневието ни е натоварено.
Освен това ние, младите, искаме да приличаме повече на западните страни или на американците. Възрастните хора обаче не разбират този светоглед. Те живеят със старите, патриархални разбирания и са доста консервативни. Постоянно са във вражда с нас – съвременните хора.
Да вземем за пример учителите и учениците. Винаги има дрязги, когато учителят е по-стар и се опитва да налага консервативен модел на преподаване. А младите вече мислят различно, искат да бъдат разбрани и чути. Развиват се по новия стандарт на живот.
Често чуваме от нашите баби и дядовци израза: „Ама то по Байтошово време не беше така, нямаше такива работи“… Но това е нормално, тази „война“ между старото и новото ще продължава да се води вечно.
Остана ни още една стая. Зала номер пет. Тук воюват нашата България и Европа. Но защо не се разбират, след като държавата ни е член на Европейския съюз? Според мен една от причините са миграциите. Много наши деца напускат страната, за да дирят щастието в чужбина. Мислят си, че там животът е перфектен и всичко ще им „бъде поднесено на тепсия“. За жалост, не е така…
Нищо никога не е лесно и за да получиш успех, трябва да се потрудиш. Още една причина изникна в съзнанието ми. Ние сме зависими от Европейския съюз, от парите, които ни отпуска, но какво постигаме? Можем ли да се наречем европейци? Държавата ни е в класацията на „страни от третия свят“. Нашата малка Българя все е недооценена.
Може би има причини това да е така, но ние също имаме с какво да се представим. Имаме впечатляваща история и прекрасна природа. У нас живеят безброй много талантливи деца и спортисти. Имаме с какво да се гордеем и можем да бъдем европейци.
Но защо в чужбина ни гледат с пренебрежение, не ни уважават и ни третират като роби? С какво пък останалите европейски държави са по-добри от нас? Те също имат своите кирливи ризи, но винаги биват хвалени. България не го ли заслужава? Може би това е още една от причините за тази „война“.
В свят на алчност войните никога няма да спрат! Филмът очаква продължение…
Диана Григорова е студентка, специалност Връзки с обществеността в СУ „Свети Климент Охридски“. Занимава се с дигитален маркетинг. Обича да общува и комуникира с хората. Обича да се забавлява, обожава поезията и четенето.
