Смяна на два сезона за няколко часа, минусови температури и снимки върху покрива на римска баня, позната и от холивудски продукции като „Непобедимите“ – така започва визуалният живот на „Ще стигна ли до Рая?“ на Антон Котас. Песента събира поп, блус и госпъл в радиофоничен микс, а в основата ѝ стои вярата в новото начало – онзи момент, в който човек спира, поема въздух и намира сили да продължи.
„Ще стигна ли до Рая?“ ще бъде част от дебютния миниалбум на 17-годишния артист, по който той работи с Ангел Дюлгеров. Дюлгеров е автор на музиката и аранжимента, а текстът е на самия Антон – написан в първите часове на новата година, когато усещането за рестарт постепенно се превръща в куплети. Видеото е режисирано от Серж Железко, а пред камерата Мартин Тасков и Адела Трифонова пренасят идеята за емоционално пречистване.
В интервю за © След 5 Антон разказва за студа на снимачната площадка, работата с Ангел Дюлгеров, тихите битки, които всеки води, и момента, в който песента започва да звучи така, сякаш винаги е била част от живота му. Говорим още за сцената на „Арена 8888 София“, авторската музика на 16 и нуждата да останеш верен на себе си, докато всичко около теб се движи бързо.
Като гледаме видеото, изглежда доста сурово като условия – какво реално преживя по време на снимките? Имаше ли момент, в който си каза: „Това вече е твърде много“?
Наистина времето не беше с нас, но актьорите и екипът бяха уговорени седмици по-рано и нямаше как да изберем друг ден. Приехме ситуацията и въпреки че пускахме печките на закрито, докато почивахме, имаше моменти, в които направо се тресях от студ. Но пък вълнението беше неописуемо. Надявам се, че хората ще го усетят чрез видеото.
Кога за първи път усети, че тази песен трябва да съществува? Не като идея, а като вътрешна нужда да я напишеш.
Ангел Дюлгеров ми предложи музикалната линия – веднага ми хареса. Идеята за текста ми дойде, разбира се, напълно неочаквано в навечерието на Нова година – буквално с настъпването на първите часове, малко след като посрещнахме 2026-а. Седнах на пианото и дума по дума, куплет след куплет песента започна да придобива образ и картина… Представях си усещането за новото начало, което се ражда с всяка година, новите възможности, които стоят пред всеки от нас.
Работиш отново с Ангел Дюлгеров – как се разви връзката ви този път в студиото? Имаше ли нещо различно спрямо предишните ви проекти?
Може би единственото различно е, че с всеки запис се усещаме все по-лесно, разбираме се буквално с два-три тона. Връзката ни с Ангел от първия ни момент в студио заедно е двупосочен поток от енергия, усещане за удовлетворение при създаване на всеки отделен елемент. Говорим си, обсъждаме. Той често дава много добри идеи, много прецизни корекции и успяваме заедно да индивидуализираме всяка песен, така че в нея хем да запазим моя характер, хем неговата професионална струна да е полирала всеки звук и всеки тон.
Когато слушаш „Ще стигна ли до Рая“ днес, след като всичко е записано и заснето, звучи ли ти по същия начин, както в началото, или вече я чуваш различна?
Харесва ми, че всеки път, когато чуя тази песен, а и всички предишни, имам усещането, че винаги я е имало и че винаги е била част от живота ми. Представям си, че усещането на всеки родител е същото към детето му. С него животът му е придобил смисъл и си задаваш въпроса: „Какво толкова важно може да съм правил преди това?“
Концертите ти изглеждат като доста шарено пътуване през различни епохи. Къде е мястото на „Ще стигна ли до Рая“ в цялата тази картина?
„Ще стигна ли до Рая“ е песен на съвремието, но и на всяка епоха. Защото стремежът да продължаваме, да искаме да разтворим крила и отново да „полетим“, не може да се обвърже с един век, година или епоха. Мисля си, че хората винаги са искали да бъдат свободни и да имат повече шансове в живота.
Какво бе усещането да откриеш благотворителния концерт на Лили Иванова в „Арена София“?
Усещането да се кача на сцената заедно с всички големи съвременни изпълнители е несравнимо изживяване, представляващо смесица от вълнение, еуфория… Трудно мога да опиша емоцията, още повече когато 15 000 души публика гледат и слушат теб и когато чуеш аплодисментите накрая и разбереш, че това, което са чули, им е харесало… Да открия това изключително събитие, беше наистина признание. И съм благодарен за доверието на всички замесени, за да може това да се случи.
Ти си на 16 и вече правиш авторска музика – как ти се отразява това в ежедневието? Остава ли ти време да си „като всички други“ на тази възраст?
За мен писането на музика е еквивалент на курсовете по рисуване или спорт, които връстниците ми посещават. Когато човек иска и има искра към нещо, винаги намира време за него. Имам много готина приятелска група, с която разпускам. Смеем се много. Веднага след училище отиваме да хапнем някъде или да се разходим и да се наприказваме. Иначе да, създаването на музика е процес, който невинаги се случва бързо, но пък самият процес е част от удоволствието.
Казваш, че всички носим някакви тихи битки – ти как се справяш, когато натрупването дойде в повече?
Чета. Когато ангажиментите ми в училище и извън него ми дойдат в повече и усетя нуждата да се отпусна, да спра, да си поема въздух… взимам книгата и оставям всичко останало в hold режим. Така си почивам и изчиствам съзнанието си, за да се върна по-свеж и по-работоспособен.
Василена е завършила българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Обича кучета, японската кухня и източната литература, зелена храна и филмите на Вим Вендерс. Умерена романтичка и отявлен пътешественик.
