В един злощастен петък министърът на културата Атанас Атанасов сподели клип в своята Facebook страница. Едва ли има човек, който да не го е видял, и едва ли са много хората, които смятат, че поведението на министъра е подходящо за неговата позиция. Но на някого пука ли му?
Самото видео е трагично, но не това е най-големият проблем. То, както и министърът, са показателни за отношението на правителството към културата в България. Не само на сегашното, но и на всички преди него. Цялата ситуация показа и отношението на гилдията, а и на обществото към културата у нас.
Къде бяха протестите на недоволните актьори, писатели, художници и всички останали творци? Защо недоволните не се събраха пред Министерство на културата? Защо не се спря работата на музеи, галерии, театри? Но не бива да се изненадваме и още по-малко да им се сърдим. Те, както и политиците ни, са отражение на нашето общество.
Ние не протестираме, освен ако не ни дадат по 40 лева. Ние недоволстваме във Facebook, там е нашето поле за изява. Навън е студено или пък прекалено топло, а още по-лошо – може да вали дъжд и да се намокрим. Във Facebook времето е перфектно, не се налага да ставаме от дивана, а и най-важното – там не заставаме с лицето си!
Често се питам – имаме ли бъдеще като нация? Но апатията, която ни е обзела не ме кара да си отговарям положително.
Ние спряхме да си поставяме високи цели, а може би каквито и да е цели. Не ни пука на нищо и никого. Каквото и да се случи го приемаме. Спряхме да се борим, спряхме да мечтаем, спряхме да живеем. Ние просто съществуваме. Тук не са виновни политиците. Виновни сме ние, а това е много страшно за голяма част от българите. Ние не обичаме да поемаме отговорност, особено за собствената си съдба. Да обвиняваме, псуваме – да! Но във Facebook или от колата, защото иначе може да ни набият.
Какво ли ще си кажат Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, ако можеха да ни видят сега? Дали щяха да се борят за Свободна България, знаейки в какво сме се превърнали?
През 1944 година Евгений Шварц завършва своята пиеса „Дракон“.
Историята се разказва за дракон, който не може да бъде победен, защото самият победител се превръща в такъв. Шварц разглежда темата за превръщането на победителя в тиранин от диаметрално противоположна гледна точка. В пиесата хората, спасени от героя, в по-голямата си част смятат живота под властта на дракона за доста поносим. Те са свикнали с жестокостта и потисничеството, всички се надяват, че няма да стане по-зле.
В крайна сметка да участваш в битка с дракон е сигурна смърт. Тези хора не искат да бъдат спасени, нямат нужда от свобода, предпочитат да са в робство, само ако господарят се окаже по-мек. Загубили един тиранин, те с удоволствие преминават под властта на друг. Героят с изненада открива, че за да освободи хората, убиването на дракона не е достатъчно.
В България също от години се сменят различни „господари“ и всеки път народът ги приема с надеждата новият да е различен, но те се оказват едни и същи. Може би, когато разберем, че не ни е нужен господар и убием „дракона на апатията“ във всеки един от нас, може би, тогава няма да ни е срам от министъра на културата, а и не само от него. Може би дори ще започне да ни пука.
Николай е роден в Русе, учи Журналистика във Велико Търново и живее във Варна. Футболен фен на Левски, колкото и да е трудно през последните години. Убеден е, че свободата и свободното слово са едни от най-ценните неща.
