Има един „случаен“ момент, в който нещо в теб започва да се буди. Не рязко. Не шумно. Не с гръм. А с вътрешно усещане, че старото вече не е достатъчно.
Животът, който си градила с години – с усилия, компромиси, правилни избори или не толкова правилни – започва да ти се струва тесен. Прекалено подреден. Прекалено предсказуем. Прекалено… чужд. Сякаш досега си живяла според чужди очаквания. Според нечии други правила.
И не – не защото си направила нещо погрешно. А защото си пораснала. А когато растеш, започваш да усещаш стени, които преди сякаш не си забелязвала. Започваш да усещаш, че в теб живее още нещо. Нещо, което като че ли досега не си виждала. Глас. Желание. Посока, която дълго си заглушавала, за да бъдеш „нормална“, „отговорна“, „приета“.
И започваш да разбираш, че животът ти не е нещо, което просто се случва. Той е нещо, което създаваш. „Къде съм била досега, че не съм го осъзнавала?!“ – питаш се ти. Някъде по пътя си го забравила.
Учили са ни как да бъдем „реалисти“, как да не се отклоняваме от очертанията. И в този свят, в който порастването често означава примирение, копнежите се превръщат в срам. Защото какво са копнежите и мечтите в свят, в който всичко се консумира и се иска тук и сега? „Мисли!“ – повтаря се безспир. Но никога – „Чувствай!“
А нито един копнеж не се ражда случайно. Това, което искаш да имаш в живота си – не е каприз. То е повик. Вътрешен зов за повече цялостност, за повече истина, за живот, в който не просто живееш… а участваш. Има сила в това да признаеш какво наистина искаш. Да си признаеш, че искаш повече.
Повече уважение към себе си. Че искаш любов, която не се моли за внимание. Работа, която не убива духа ти. Дни, които не се повтарят в сивота. Свобода – не като крайна цел, а като състояние на душата. Всичко това е възможно. Но не идва наготово.
То идва, когато спреш да живееш на автопилот. Когато осъзнаеш, че животът не е списък от постижения, а процес на постоянно себеосъзнаване и избор. Да избереш себе си – дори когато е неудобно. Да пренапишеш своя сценарий – дори когато изглежда „твърде късно“. Да кажеш „да“ на вътрешния си глас.
Защото твоят път започва от теб. Никой няма да дойде и да избере теб… ако преди това ти не си избрала себе си. Имаш ли смелостта да кажеш какво наистина искаш?
Деница е философ, психолог, копирайтър. Обожава да облича емоциите в думи, чрез които да разказва истории и да посява семенца надежда, вдъхновение и радост. Посланието, което иска да остави с текстовете си, е „Не си сам“ – и в болката, и в ентусиазма.
