София сигурно е свикнала да я обичаме малко сърдито. Да мърморим по кръстовищата, да броим ремонтите, да въздишаме колко хубава е била на старите снимки. После да ни дойдат гости и два часа да ги развеждаме пеша, защото „чакай, и това трябва да видиш“. Такива са ни отношенията с този град. Познаваме му кусурите по адреси. И пак имаме любима улица.
На 17 септември София празнува. Датата съвпада с деня на светите мъченици Вяра, Надежда и Любов и майка им София, а официално е утвърдена за празник на града през 1992 г. За град с толкова дълга история това е съвсем отскоро.
Преди днешната София са Сердика и Средец. Сегашното си име градът получава от базиликата „Света София“, която векове наред стои тук, докато около нея се сменят владетели, държави и поколения.
Днес край останките на Сердика слизаме към метрото, уговаряме срещи, проверяваме колко време имаме до следващия влак. Древните зидове са станали част от маршрута. Понякога турист спира да ги снима и чак тогава се сещаме да погледнем и ние. Все пак подминаваме римски град на път за работа. Заслужава си човек да вдигне очи.
А София след Освобождението трудно би се разпознала в днешната столица. Малък град с ниски къщи, дворове, тесни улички и кал. На 3 април 1879 г. Учредителното събрание го избира за столица. Представете си колко работа е предстояла: улици, водоснабдяване, осветление, обществени сгради. Всичко, което днес приемаме за даденост, тогава е трябвало да бъде измислено, платено и построено.
Следват десетилетия, през които градът променя облика си. Появяват се широки булеварди, красиви домове, театри и градини. През 1901 г. тръгват електрическите трамваи. Звънът, който и днес чуваме по софийските улици, има повече от век история.
Постепенно малкото кално градче добива облика на европейска столица. Част от тази промяна още можем да видим, ако погледнем над витрините: балкон, извита рамка на прозорец, лице върху фасада. Някой някога е държал тази къща да бъде красива. И след толкова години усилието му още ни радва.
После идва София от снимките на родителите ни. На някои кадри от социализма булевардите изглеждат почти празни в сравнение с днешните. Между автомобилите се вижда асфалт, пред сградите остава пространство. По тротоарите обаче животът си върви: хора бързат, пазаруват, чакат транспорт, срещат се. Архивните фотографии пазят и този град, далеч отвъд официалните манифестации.
За едни това е градът на детството. За други е мястото, където родителите им са пристигнали с куфар и са започнали работа. Зад прозорците на новите тогава блокове постепенно са се подредили семейни снимки, книги, саксии. Днес вече няколко поколения наричат тези квартали свои.
Сега София трудно си намира място. Колите се редят броня до броня, строежите променят гледката от прозореца, а „на пет минути съм“ често звучи като пожелание. Градът събира работата, ученето и надеждите на толкова много хора, че понякога целият този устрем засяда на едно кръстовище.
И всеки пристига със своя представа как ще живее тук. Стая под наем, първа заплата, изпит, нова работа. В началото учиш спирките. После намираш добра пекарна, сприятеляваш се със съсед, избираш си място за кафе. Един ден даваш указания на друг новодошъл и разбираш, че вече се чувстваш у дома.
Така София става лична. За някого е пейка в Борисовата градина. За друг е училищният двор или прозорецът, от който се вижда Витоша. Към адресите се прибавят хора и случки. Покрай някоя врата още забавяш крачка, защото там е живял близък човек. Друго място пазиш за среща, която все отлагаш.
Затова и ни боли, когато видим хубава къща да се руши или дърво да изчезне. Затова се ядосваме на разбития тротоар. По него минава нашият ден.
За празника ти, София, ти пожелаваме повече грижа. За старите къщи и за новите квартали. За дърветата и за хората, които имат нужда да поседнат под тях. За детето по пътя към училище и за възрастния човек, на когото зеленото на светофара все му свършва рано.
А на нас пожелаваме по-често да намираме време за теб. Да повървим пеша. Да се отбием при приятел. Да погледнем нагоре.
Честит празник, София! Хайде днес да се поразходим.
Европейско кино, фотография и Рей Бредбъри. Трите любими теми на Рада. Обича да пътува, но рядко посещава едно и също място два пъти. Фен е на синия цвят и червеното вино… дори и да не е от глухарчета.
