Някога задавали ли сте си въпроса как би изглеждала тревожността, ако беше истински човек? Често си мисля, че ако тревожността имаше профил в LinkedIn, най-вероятно щеше да изглежда като идеалния служител: дисциплинирана, отговорна, винаги с включена аларма и 98% батерия по всяко време на денонощието.
Ако беше гост на вечеря – щеше да помогне с приборите, да попита кой какво ще пие, учтиво да се погрижи за салфетките и да се смее на всички шеги. Вътрешно обаче щеше да преговаря с мислите си и тихичко да си повтаря: „Спокойно, не е нужно да се сриваме точно сега“.
Има хора, които се събуждат с усмивка, правят списъка със задачи още преди първото кафе и отговарят на работни имейли и съобщения с нещо като „Разбира се, няма проблем :)“. Те са винаги навреме, винаги учтиви, винаги „добре, благодаря“.
Само че понякога зад тази приветливост не стои точно вътрешен мир, а тревожност с много добро възпитание. Тревожност, която не крещи, не се оплаква, не се търкаля драматично по пода.
Не. Тя просто е… функционална. Действа. Помага. Проверява по два пъти дали е заключила вратата и дали е взела ключовете. И носи кафе – и за теб, и за себе си, защото не е спала спокойно от седмици.
Тревожността, за която говорим тук е тази, която не се разпознава лесно – защото прилича на ентусиазъм, амбиция, отговорност. Или на човек, който просто „много обича да е зает“. Само че вътре е тихо паникьосан.
Как изглежда тревожността, когато си я облякъл с добра прическа и си сложил в чантата и току-що приготвено „всичко е наред“?
Тревожността в днешно време рядко изглежда като онова драматично състояние, което филмите ни показват – треперещи ръце, хаос и сълзи на пода в спалнята. Много по-често тя се появява като човек, който изглежда под контрол, винаги учтив, подготвен и с усмивка. Отстрани изглежда, че този човек „владее положението“, но вътре се води постоянна битка с мислите си, които просто не искат да замълчат.
Тревожността в този вид е тиха, но упорита. Тя не крещи, а нашепва. Кара те да проверяваш по три пъти дали си изпратил правилния имейл. Да мислиш с дни за това дали си прозвучал твърде грубо в някой разговор. Да се събуждаш в 3 през нощта с напълно неуместния въпрос: „Ами, ако съм забравил нещо важно отпреди месец?“. Иронията е, че този тип тревожност често остава незабелязана – не само от околните, но и от самия човек. Защото, докато си продуктивен, любезен и „на линия“, кой би предположил, че отвътре се чувстваш така, сякаш жонглираш с десет топки, а всяка от тях е пълна с очаквания, страхове и вина?
Да живееш с такава тревожност е като да си на сцена, на която представлението никога не свършва. Играеш роля – не защото искаш да се преструваш, а защото не знаеш как иначе да съществуваш. Усмихваш се, помагаш, поддържаш контакт. През цялото време обаче умът ти върви с няколко стъпки напред – анализира, предвижда, тревожи се.
„Дали казах нещо неподходящо?“, „Какво ли си помислиха?“, „Дали ме разбраха правилно?“. Тези мисли не те връхлитат като буря, а капят бавно, но неуморно. Точно като онова древно мъчение, за което бях чела някога преди, в което ти обръсват главата в горната част и след това капят по една капка на равен интервал от време, докато не се побъркаш от очакването.
Тревожността, която наричаме „просто съм си такъв“
Много хора, които живеят с тази тиха тревожност, дори не подозират, че именно тя стои зад навика им винаги да се извиняват, дори когато не са направили нищо. Зад това постоянно усещане, че ако нещо не е перфектно – значи е провал. Или зад факта, че не могат да си починат истински, защото си мислят, че „трябва да направят още нещо“. Често тревожността се маскира като характер: „аз просто съм по-отговорен“, „не мога да стоя без работа“. С времето започваме да вярваме, че така сме устроени – все леко притеснени, леко напрегнати, леко в паника… но под контрол, разбира се.
Истината е, че тревожността може да стане толкова добре интегрирана в ежедневието ни, че да спрем да я забелязваме. Да я възприемем като фон, като постоянен шум в главата, който наричаме „нормално ми е така“. Но то не е нормално. Привично – да. Комфортно – не. Здравословно – още по-малко.
Ситуации, в които тревожността се преструва, че просто си „организиран човек“
Тя изглежда безобидно – дори симпатично. Като това да си сложиш аларма за 6:30 сутринта, въпреки че първата ти задача е чак в 10. Или да репетираш как ще поздравиш някого по телефона, преди да натиснеш „обади се“. Някой отвън може да каже: „Ей, колко си подготвен!“, а ти отвътре да си мислиш: „Да, иначе ще умра от срам, ако объркам нещо“.
Понякога тревожността се проявява, когато на червено на светофара си спомниш нещо неловко, което си казал преди 2017-та на човек, който дори не си виждал от тогава. Друг път, когато получиш кратък отговор на съобщение и прекараш следващия час, анализирайки дали си направил нещо погрешно, дали човекът е ядосан, дали ти си го засегнал… или просто батерията му е паднала.
На бензиностанцията стоиш пет минути пред колонката на самообслужване, опитвайки се да изглеждаш като човек, който разбира технология, а не като такъв, който ще блокира системата и ще бъде изгонен от бензиностанцията завинаги.
И разбира се, има го и онзи специален момент, в който изпращаш съобщение и веднага искаш да го изтриеш, пренапишеш, редактираш, редактираш пак, но вече е изпратено, а животът продължава. Но ти не можеш. Ти мислиш за него още 3 дни. И тъкмо го забравяш, когато се появява мисълта за онази „многозначителна“ усмивка, която получи днес от продавачката в супермаркета. Сякаш не беше съвсем както обикновено. Да не си я засегнал с нещо, докато си си взимал киселото мляко.
Мълчаливата тревожност е трудна за разпознаване и още по-трудна за споделяне. Хората, които изглеждат най-събрани, най-функционални, често са и най-изморените. Проблемът е, че не се учим да обръщаме внимание на вътрешните си състояния, ако те не пречат на външното ни представяне. Щом вършиш работа, имаш социален живот и изглеждаш наред – значи си добре. Нали?
Ако обаче си „добре“ само когато се стараеш до изтощение, ако не можеш да се отпуснеш без вина, ако се събуждаш уморен още преди денят да е започнал – може би не си просто ангажиран човек. Може би си тревожен човек, който се е научил да се справя толкова добре, че дори тревожността му вече се събужда с алармата, мие си зъбите и дори си има собствен костюм и усмивка.
Може би това, от което имаш нужда, не е още един списък със задачи, а малко разбиране – първо от себе си, после и от останалите. Разрешение да спреш. Да се вслушаш. Да си кажеш: „Да, уморен съм, и това е напълно човешко.“
Тихата тревожност е по-честа, отколкото мислиш. И когато започнем да я разпознаваме и назоваваме, вече не е толкова страшна. А и по пътя към по-спокоен вътрешен свят, понякога първата крачка е просто да си признаеш: „Май наистина нося кафе и се усмихвам малко по-често, отколкото е нормално.“
Анна Аврамова е специалист по комуникационен мениджмънт, продуцентство и креативна индустрия. Управител е на Детски образователен център и преподавател по ментална аритметика. Тя е свободолюбива по природа, но перфекционист в работата си.
