До малката „Валентина“ има един магазин за дънки. Продавачката е от онези синеоки червенокоси жени с бяла прозрачна кожа, която, като се усмихне само и си готов да се закълнеш, че зъбите ѝ са като от реклама на паста за зъби… не, не на Colgate с бобъра.
Заговорих я веднъж, дваж. След това, като минавах оттам, казвах „Здрасти“. Пробвах дънки, разглеждах тениски. А, бе, правех се на клиент, от онези редовните уж. Разказвах ѝ вицове от пробната, тя се заливаше от смях. Дори веднъж я учих как да издава звук като пърдене, като си сложи дланта под мишницата и си свие рязко ръката от рамото. Знаете, нали?
Правих ѝ фокуси с карти, гледах ѝ на боб и ѝ показах един албум с репродукции на тестисите на Фидел Кастро (дотук ви изброих една малка, незначителна част от личната ми колекция с трикове „Как да свалим едно момиче“).
Дойде денят, в който реших да я поканя на среща!
Изядох една тава руска салата с три бири. Хм, грахът беше недоварен малко, ама нищо – няма да ходя гладен на среща, я!
Издокарах се.
Гиздав. Баките – вакли, панталонът – райе, сакото – каре, тениската – каппа, чорапите – хавлиен адидас. 30 минути репетирах да докарам поглед и походка а ла Азис, пъхнах един диск с МР3-ки в джоба (вместо букет) и отидох!
Реших да ѝ кажа за срещата, докато съм в пробната. Досрамя ме да я гледам в очите и затова така от пробната беше добре. Влязох вътре, събух панталона и го подпрях в ъгъла. Поисках дънки по неин избор. Казвам ѝ: „Нещо модерно, като за левент като мен“. Чакам вътре и си свирукам „Бяла роза“, за да я предразположа. Има тънкости в свалката, така да знаете…
И изведнъж…
Гррркк… крркркк… ждръммм! (остри колики в червата, звукът наподобяваше на дизелов двигател, работещ с вода от Shell). Беше протекла реакция между недоварения грах и трите бири. Замръзнах, посърнах, дори и бакенбардите ми настръхнаха и наподобиха тези на Васил Априлов от едноименната му снимка.
– Каза ли нещо? – изчурулика тя и понесе едни дънки към мен.
– Ъъъ… не… момент… не ги носи…
– Нали ги поиска?
– Да… ей сега… (защо точно когато ти се разпарят вътрешностите всички решават да те заговарят и да се врат в теб?!)
Тя ги преметна през завеската и се отдалечи. Кризата отмина. Почувствах облекчение и усетих едри капки пот. Тръгнах да казвам ново остроумие, когато… ме проряза нова вълна… по-силна… коремът ми щеше да се пръсне… всъщност не коремът, а червата. Приложих екстремна медитация и си повтарях „May the force be with you“, визирайки ректалните си мускули. Дано издържат, иначе ще се посрамя пред мастър Йода, чийто отколешен падуан бях.
За съжаление обаче сайънс фикшънът не сработи, канските мъки бяха непобедими. Болката, неудобството и тъпата заобикаляща ме тишина ме притиснаха до такава степен, че налягането в червата ми стана сходно с налягането на велосипедна гума и… бльок-пльок-къргххрхрхт… шляк!
Резил! Изтървах се. Няма болка, но има тотална конфузия…
– Пак ли каза нещо? – чак сега усещах колко тъп е гласът ѝ и в какви ултразвукови тоналности работи.
– Не, не… нищо… пея си… тези дънки не ми стават – мънках, докато трескаво се опитвах да измисля план за евакуация. – Имаш ли фланелки с дълъг ръкав? Памучни.
– Да, ето тази е страхотна. Заповядай. Хм, нещо много странно замириса… отвън.
– Ами нали знаеш – пролет е, каналите с фекални води шупват, светът се възражда…
В това време си махнах пълните слипове и ги сложих на земята. Свалих си потника и се бърсах дълго и старателно. След това взех новата фланелка, сложих я на земята, седнах върху нея и почнах да я натаманявам по себе си и да й увивам ръкавите около задника си, докато не сглобих бельо тип „сумо борец“ или „бельото на Исус на кръста“. Обух си панталоните – ужас… не мога да вляза в тях, заради новото бельо. Поисках дънки номер 70 или XXXXXXXL – тя ми даде такъв гащеризон. Обух го – стана ми. Поисках непрозрачна торбичка за покупките, увих слиповете в потника, след това двете заедно в панталона и ги прибрах. Миришех на пот и на… знаете какво.
Излязох и смутено я погледнах. Тя ми каза, че приличам на Карлсон с този гащеризон. Аз не бях чувал за този швед и ѝ го върнах като казах, че прилича на Тадеуш Мазовиецки. Платих ѝ. Общо 85 лв. ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТ ЛЕВА ЗА НЯМА И НИЩО?!?!?! Уф, не бях на себе си… А дори дрехите не бяха като за мен.
Смотолевих едно „чао“ и изфучах навън.
След време ѝ се обадих по телефона в магазина. Май бяха минали 2 седмици.
– Ооо, ти ли си бе, образ?
– Да, искаш ли да пием едно кафе заедно?
– Ха-ха… ами може… ако обещаеш да не се наакаш там – може…
– Ъъъ… – замръзнах аз и се направих, че линията прекъсва като казах: „тут тут тут тут тут тут тут тут… дъ намбър ю хев дайълд кенот би рийчд ат дъ моумент… тут тут тут тут“.
Та искам да ви питам, нищо ли не убягва на жените? На женския поглед? Или не трябваше да си забравям изцапаното СD в пробната? A дали все още имам шансове с нея? А с вас?
