Живеем в свят, който ни учи да бъдем силни, адаптивни и устойчиви. Свят, в който от най-ранна възраст ти казват: „Мисли“, „Използвай ума си“, но никой не ти казва: „Чувствай“. Така емоциите нерядко изглеждат като нещо излишно или дори като пречка.
Чуваме фрази като „Не се разчувствай“, „Стига си плакал“, „Не показвай слабост“, „Стегни се“. От малки ни възпитават, че сълзите са признак на безсилие, че гневът е нещо срамно, а радостта – нещо, което е добре да показваме умерено, за да не подразним другите. Но истината е, че емоциите не са слабост. Те са именно тези, които ни правят хора и които придават цвят и дълбочина на човешкия опит.
Емоциите са естественият език на душата. Те са начинът, по който вътрешният ни свят общува с нас. Когато се радваме, когато се ядосваме, когато тъгуваме, емоциите ни изразяват нужда от грижа, утеха или ново начало. Няма лоша емоция. Емоциите са критерият за това как външният свят, събитията и преживяванията се отразяват на теб.
Те са вътрешната карта, която осветява правилния или не дотам подходящия път или избор за нас.
Да усещаш означава, че си жив. Невъзможно е да бъдем истински хора, ако се опитваме да изключим емоциите си. Когато ги потискаме, плащаме висока цена – напрежение в тялото, психосоматични симптоми, вътрешна празнота.
Толкова много сме свикнали с това, че е нужно да видим, да докоснем, да помиришем, да вкусим, за да повярваме, и толкова пъти сме си позволявали да почувстваме и сме страдали, че сякаш сме си обещали: „Никога повече няма да показвам емоции“. И ги заключваш. И правиш всичко възможно те да не излязат. Защото било признак на слабост. Защото боли.
И цял живот правим какво ли не, за да избягаме от тази така неприятна болка, и се стремим към удоволствието.
Така попадаме в илюзията, че този стремеж е постижим. Той не е!
Болката като емоция е част от живота ти така, както този пръстов отпечатък е твой.
И тук въпросът не е „Мога ли да избягам от болката като от нещо неприятно?“, а „Какво научавам от този опит?“. Радостта, удоволствието, щастието, любовта са емоции, които консумираме, и рядко се питаме: „Защо точно на мен ми се случва радостта, удоволствието, щастието?“ – просто ги консумираме.
Но виж, за болката, обидата, страданието, тъгата не спираме да се питаме: „С какво сме ги заслужили? Защо на нас? Не е честно“.
Но именно чрез тези преживявания ние трупаме опит.
И възможно ли е да приемем емоциите като помощници, инструменти, за да опознаваме света в цветове, а не само черно-бяло, както прави разумът?
И тук идва трудното – да ПРИЕМЕШ, че си съставен не само от разум, логика и мислене, но и от чувства, чрез които Душата ти ти дава посока и е барометър за точно ТВОЯ ПЪТ, и да си ПОЗВОЛИШ да дадеш живот и да опознаваш и развиваш и двете.
Можеш да загубиш връзка със себе си, но тялото ти НИКОГА не губи връзка с Душата ти.
Истинската зрялост не идва, когато спрем да чувстваме, а когато започнем да приемаме всяка емоция като гост, който има какво да ни разкаже. Не бягай от цветовете на сърцето си. Те са твоето най-красиво богатство. Приеми ги, изживей ги и им позволи да те водят. Защото в тях се крие не слабост, а сила. В тях живее твоята истинска човечност.
Деница е философ, психолог, копирайтър. Обожава да облича емоциите в думи, чрез които да разказва истории и да посява семенца надежда, вдъхновение и радост. Посланието, което иска да остави с текстовете си, е „Не си сам“ – и в болката, и в ентусиазма.
